Изучаването на Поетиката вече представлява особен, бих казал, клон на науката с квалифицираните си работници. Аристотеловците не се занимават задълбочено с този труд, а изследователите му до момента, поне, следват интерпретативната традиция на Ренесанса, която търси чрез `Поетиката` - и вторично чрез `Риториката` - отговори на въпросите на изкуството и литературата, поставяйки аристотеловото произведение в тяхна услуга, вместо да освети вътрешната й връзка с него.
`Поетиката` представлява уникално произведение, но остава органично свързано с останалите, като продукт на същия ум и от самия си предмет, `биологията` на миметичното изкуство като поетика. Библиографията на хилядите вече заглавия, която се увеличава с ускоряващ се темп, създава нови въпроси и изисква от съвременния изследовател многогодишна ангажираност, която не насърчава разширяването на горизонта. Излишно е да подчертавам, че, както обикновено, малкият брой публикации е достоен за внимание и че буквално се броят на пръсти тези по света, които могат да говорят от личен опит за тази аристотелова загадка.
Ако към тези трудности добавим проблематичното до безнадеждно състояние на ръкописната традиция на текста и телевизионния му характер, ще имаме достатъчно, но не и пълна картина на състезанието, наречено `Поетика`. Ще я допълни, стига да не забравя, че от 1498 г., когато е публикувана за първи път на Запад, това произведение постоянно се използва, за да поддържа пряко или косвено почти всяка естетическа теория, в качеството й на теория на формата.
Изследването на аристотеловата `Поетика` не е продиктувано от амбицията да бъда включен в почетната гвардия на изтъкнатите коментатори на нея, а от стратегическата цел на цялостната ми работа: да се докосна до много четени и решаващи за духовната история на Запада старогръцки текстове и да се търси къде четенето е било подвеждащо, дори в плодовитостта си, за да се открият незабележимите, но неизменими органични връзки между предхристиянския и християнския гръцки свят, които ще позволят да се доближим до класиката чрез най-краткия - пряк - път на нашата средновековна и нова духовна традиция, доколкото и тя черпи от безбройните източници на новия живот в Христос.
Считам, че необходим условие за разбиране на `Поетиката` е освобождаването на интерпретатора от самозабележителните предразсъдъци на Новото време. Заглавието `Мимезис` отговаря на това искане, като имаме предвид, че приключението на `Поетиката` в крайна сметка се дължи на системното проектиране на аристотеловата мимеза в естетиката на формата, естетика, която бих казал, е доминираща, ако не и изключителна, в съвременния западен свят.
По този начин само се легитимира заключителната глава на книгата - `От трагичната мимезис до Божествената литургия`. Не се опитвам да отнема от ръцете на чуждите изследователи нашите Древни - класиците принадлежат на тези, които ги обичат и изучават - опитвам се да ги прочета в тяхната гръцка светлина, която вече векове е погълната от вечерни облаци. Мъдро и мъчително изучаване на текстовете е ценен придобивка, но не може само по себе си да трансформира духа на живота, толкова различен от този, който е създал и възпитал произведенията на Древността.
