„Когато остаряваш, ставаш невидим: в чакалня, всички на опашка, влиза едно момиче, търсейки някого. Поглежда наоколо и когато стига до теб, те подминава, сякаш си колче на скоростната магистрала. Тогава започва старостта. [...] Когато някой спре да работи, животът му се разклаща: времето губи баланса, опората, противника и границата.

Ако преминеш осемдесетте, ти казват: „Страхотно се държиш, изглеждаш млад“. Сладки думи за този, който ги изрича, но за онзи, който ги чува, те отварят водовъртежа на времето, където потъва, сякаш е паднал в движещ се пясък. Старостта напредва в тъмнината, с безшумната стъпка на симптомите, обучени групи за разрушение, които стартират неочакваната, нежелана и нарастваща прилика с чуждите.

С удар в бъбреците или със загуба на слуха, дори врагът става роднина. Пространството и нещата стават неясни: старостта наподобява на циганите, живеят с просячество. [...] През есента, когато цветята навеждат главите си, ги режа (и, разбира се, не съм единственият, който го прави) и след това ги слагам незабелязано в джобовете си, за да скрия ‘неприличността’ на предстоящия край“. Размисли за старостта от един велик италиански издател.

[Извлечение от текста на задната корица на изданието]