Испанският език не е език с падежи и случаи, а с категории и граматически категории; единственият останал след падежите е в личните местоимения. Основната проблема за превода обаче бяха различните начини на гледане на действието на глагола, които съществуват в съвременния гръцки език. Това означава, че в гръцкия има ясни форми и модели на спрягане, когато преобладава повторението, обичаят или продължителността на действието. На испански това се изразява основно чрез глаголни перифрази или с помощта на наречието, с което се указва как, кога и колко продължително е действието. Това понятие е преведено като "непрекъснато" и в дадения момент се обяснява с примери какво представлява и как може да се разбере на испански.

Това е понятието, което представлява най-големи проблеми за испанскоговорещия студент, особено в практиката. Другите случаи, които имат свои особености, са безличните форми на глагола: инфинитивът, който в гръцки се изразява перифразно, тъй като стриктно говорено не съществува; герундият, който гръцкият език включва в същата категория като причастие и в някои случаи се различава в употребата си спрямо испанския. Също така, диатезите на глагола, които са четири в гръцкия и включват това, което на испански се нарича рефлексивни глаголи и непреходни глаголи, освен пасивния и активния глас. В същност, тези последни случаи не представляват проблем, тъй като съществуват аналогични форми в испанския, с които да ги преведем, ако се обърне внимание на функцията в изречението. Речникът представлява само термините, срещани в текстовете. И съответно, предложеният превод се ограничава до даване на смисъла на термина в конкретен контекст.