ГЛЕДАХ момчетата и мислех. Лука пишеше мълчаливо, с намръщени вежди, все още ядосан, докато Врасидис, с ръце в джобовете, ходеше напред-назад, сякаш седеше и ставаше, свиреше и пееше, шуми, опитваше се да покаже, че се забавлява добре. Но му беше ужасно скучно. Със сънени очи го следях с поглед, затваряйки ту едното, ту другото око, и размишлявах. Защо ли толкова не харесвах Врасидис? Какво не ми харесваше в него? Изпъкналите му устни? Ленивата му походка? Или може би погледът му, който никога не те гледаше право в очите? Бяха ли това ярките му вратовръзки? Косата му, с помада и прилепнала на челото? Или просто противопоставянето му с братовчед му Лука? Защото това противопоставяне беше голямо. Лука, слаб, тънък, винаги малко замислен, с големите си светлосини очи, които те гледаха право в сърцето, с къдравата си късо подстригана коса, сресана назад, разкриваща челото. Врасидис, с година по-голям, дебел, мек, глупав, приказлив, разглезен.

Но какво ме интересуваше всичко това и какво ме дразнеше? Защо присъствието му ми вредеше толкова, че не можех да откъсна очи от него? Времето минаваше, а Лука продължаваше да пише. Накрая Врасидис се умори и отиде при него и му каза с въздух: — Ела, приключи урока си и хайде долу в градината. — Отивай сам, отвърна Лука. Аз не играя с теб. — Какво ми говориш, бе? — каза подигравателно Врасидис. Лука скочи. „Сега ще има бой“, помислих си и се зарадвах малко, защото знаех, че, макар и с година по-малък, Лука ще му го върне. Но се сдържа и седна отново на тетрадката си. — Не играя с хора, които ругаят, каза той. Врасидис се засмя.