ГЛЕДАХ момчетата и мислех. Лука пишеше мълчаливо, с намръщени вежди, все още ядосан, докато Врасидис, с ръце в джобовете, вървеше напред-назад, сядаше и ставаше, свиреше и пееше, шумеше, опитваше се да покаже, че се забавлява добре. Но му беше ужасно скучно. Със сънени очи го следях с поглед, затваряйки ту едното, ту другото око, и размишлявах. Защо ли толкова не харесвах Врасидис? Какво не ми харесваше в него? Устните му, които се движеха бързо? Бавната му походка? Или може би погледът му, който никога не гледаше право в лицето? Бяха ли вратовръзките му ярки? Косата му, сресана назад и прилепнала на челото? Или просто противоположността му с братовчед му Лука? Защото тази противоположност беше голяма. Лука, слаб, тънък, винаги малко замислен, с ясните си сини широко отворени очи, които гледаха право в сърцето, с къдравата си късо подстригана коса, сресана назад, разкриваща челото.

Врасидис, с година по-голям, дебел, мек, разсеян, приказлив, госпожица. Но какво ме интересуваха всички тези неща и какво ме дразнеха? Защо присъствието му ми причиняваше толкова много болка, че не можех да откъсна очи от него? Времето минаваше и Лука продължаваше да пише. Накрая Врасидис се умори и отиде при него и му каза с въздух: — Ела, приключи урока си и да отидем долу в градината. — Отивай сам, отвърна му Лука. Аз не играя с теб. — Какво ми говориш, бе? каза подигравателно Врасидис. Лука скочи. „Сега ще има бой“, помислих си, и се зарадвах малко, защото знаех, че, макар и с година по-малък, Лука ще му го върне.

Но издържа и отново седна на тетрадката си. — Не играя с хора, които обиждат, каза той. Врасидис се засмя. — Какво те интересува какво казвам за Василий? каза той. — Обичам Василий. И не приемам да го наричаш животно. Тези думи на Лука ме нараниха, сякаш ме беше ударил. Но не го казах пред него, оправда се Врасидис. — Още по-зле. Страхуваш се да го кажеш пред него и го казваш зад гърба му. — Пфу... каза Врасидис, един подлец... Този път Лука не се сдържа и го нападна.