Ако трябва да се определи критичното ядро на соломоновата поезия, се предлага краен тест на границата между живот и смърт. Не става въпрос обаче за животозастрашаваща или смъртозастрашаваща поезия.

Нейните теми (индивидуални и колективни) изпитват (и се изпитват в) неделима двойна опитност, където животът и смъртта взаимно се допълват и заменят, исторически и екзистенциално, в върховния момент на взаимното признаване и разкритие. В този връх се формира стихотворението, което формира и поета.

Междувременно в рамките на развиващата се соломонова поезия изникват примерни поетични образи: Критянинът, воеводата и лекомисленият от "Свободните Полуобградените", младият в "Порфира".

Съществуват поети и стихотворения, които разчитат повече на емоцията на чувствата и усещанията. Соломон, трансформирайки усещания и чувства, цели в крайна сметка интелектуалната (по-просто: умствената) емоция, която определено не е рационална. От тази гледна точка той представлява уникален случай в нашата литература, с изключение може би на Кавафис.