„Нашата самосъзнателност няма форма на пространство, а само на време. Затова мисълта ни не напредва в три измерения, както наблюдението ни, а само в едно, а именно в линия без ширина и дълбочина.“ Така започва Шопенхауер текстa си „Съществени недостатъци на разума“ и в него вижда най-съществената му недостатъчност. Разумът обработва нещо последователно и, за да се занимава с едно, трябва да остави останалото настрана. Едната мисъл води до друга. Нещо, което сега ни занимава, скоро трябва да отстъпи място на нещо друго и, ако не е от особена жизнена важност, може да не го открием никога отново. На този недостатък често се базира разпокъсването на пътя на мисълта ни и неизменната ѝ разпръснатост.
От формата на времето и простата ос на последователността на представите, на базата на която разума, за да възприеме едно, трябва да остави всичко друго да си отиде, следва, както разпокъсването ѝ, така и нейното забравяне. В текста си „За гениалността“ той вижда гениалността като „неестествено“ състояние, като разум, който не е останал верен на естественото си предназначение, което е да възприема отношенията на нещата спрямо волята.
Разумът на обикновения човек е подтикван от волята и е насочен към обслужването на субективните цели на индивида; гениалността, обратно, се състои в превъзходен разум, който е отрязан от волята и се опитва с нестихваща енергия да разбере обективния свят, без индивидуална цел, случайно, perceptual capability, а значи, значително по-развита от това, което се изисква от служенето на волята, която представлява естественото предназначение на разума. Гениалността също така се различава от таланта и се разглеждат и другите различни нива на интелигентността.
