Убийството на президента на италианската Християн-демократическа партия Алдо Моро, през май 1978 г., бе резултат от две престъпни действия. Това, което Лионардо Саша твърди в този дневник, в който описва заложничеството на Моро в т.н. „затвор на народа“ и необосновано (и съмнително) „строгото“ отношение на италианското правителство, което отказва да го обменя за тринайсетте задържани от Редните бригади: Моро - един умерен, религиозен професионален политик - вижда, от позицията на заложник, приятелите си как го изоставят, жертват и експлоатират смъртта му.

Ценностите му се рушат, Ватиканът му обръща гръб и всички мълчат. Моро, от политически лидер, става самотно и безпомощно същество пред смъртта. Освен факта, който бележи окончателната трансформация на Червените бригади в банда от луди убийци („които объркаха престъплението с революцията“), „случаят Моро“ е човешка трагедия.

Не защото един човек е бил изпълнен, а защото партията му, църквата му, страната му продължиха безразлично своя път, както безразлично въртят планетите около себе си. Още, това е социална трагедия: толкова кръв, толкова „революционни“ слова, толкова борби, прераснали в противоположния резултат от онзи, който теоретично, преследваха Червените бригади.

В деня на изпълнението на Алдо Моро, на площадите се развяваха знамена на Християн-демократическата партия (която бе съучастник в убийството) и по-късно, когато се разкри, че Християн-демократическата партия е била клон на мафията, италианската публика, вместо да се обърне наляво, се обърна надясно. Червените бригади - и редица други групи и действия - опозориха понятието и идеологията на Лявото: Италия се оказа, както бе предсказал Моро, пред бездна.

„Почитаемото“, според любима фраза на Пазолини, италианско безумие се разви в крайна дясна парадържава: за щастие - изглежда, че намекват Саша - за щастие, Пазолини напусна рано.