Орнитите са най-обширната съхранена комедия на Аристофан, от най-богатите на фантастични вдъхновения и стилистични добродетели, но и от най-зрелищните. Пейс(т)ейтор, който най-характерно олицетворява динамиката, изобретателността и амбицията на атическите граждани, убеждава птиците да построят голям укрепен град на небето, между боговете и хората.

Боговете, вече лишени от начин да комуникират със земята, са принудени да се предадат, а Пейсейтор изисква и получава, в замяна на мира, върховната власт на Зевс. Женейки се за Василиа, божествената стопанка, която пази мълниите, той става управител на вселената.

Тълкувателното издание (древен текст, превод, тълкувателни коментари) на Орнитите от Фани Какридис, което за пръв път е публикувано през 1974 г., е вече класическо произведение и се нарежда сред водещите литературни издания на комедията в световен мащаб. През 45-те години, които изминаха, Ф. Какридис, обобщавайки общото нова литературно изследване, обогати тълкувателния си материал и го интегрира в преработеното издание на Университетските издания на Крит, като добави паралелни точки от коментара и превода, а също така и две значими глави, Избрани и Паралели, които по един или друг начин осветляват или допълват интерпретацията на комедията.

Преводната особено работа на Ф. Какридис, която съчетава силния израз на новогръцкия език с уважение към оригинала, е пример за преводаческо приближаване на древния текст.

„[…] В прехода от 415 на 414 г., когато Аристофан завършва Орнитите, един от двамата генерали на Сицилийската експедиция, Алкивиад, обвинен в подигравка на Елевсинските мистерии, е дезертирал в Спарта, операциите в Сицилия се проточват, а изходът им, след намесата на Лакедемонците, е съмнителен, делата на Ермокопидите са в очакване, в по-голямата част армията и флота воюват далеко, все повече олигарсите намират възможности да засилят пропагандата си.

Истински, на острието на бръснача стояха атинските работи, и разрушението не закъсняваше. В среда на това разтревожено, изключително нестабилно и мрачна ситуация, какво благо би могъл комичният Хор да предложи и да обучи града, и какво да изтъкне поетът, за да направи хората по-добри в градовете? Не поставяме под съмнение, че много неща би намерил Аристофан, ако в тези трудни моменти решеше да говори; и тогава бихме се чудили на прецизността, смелостта и поетичната му находчивост.

Но, както са сега нещата, установяваме, че в конкретния случай, съзнателно или не, Комикът бе насочен към нещо различно. Отклонявайки се от непосредствената актуалност, той искаше в трудния час да заведе атиняните към едно въображаемо освобождение, за да развлекат тревогите си, да избягат от града, да се лутат в провинцията, да построят с птиците една утопия, да преживеят като в сън една приказка, която да прилича и да не прилича на реалността. Лъжа и истина са приказките, казва народната мъдрост, което е правилно да приемем като добро описание, ако не и като точна интерпретация на Орнитите.“ [От Избраните на изданието]