НИКОЙ НЕ ТЕ ГЛЕДА, ОБЕЩАХ НА СЕБЕ СИ. Никой не те гледа. Никой не те гледа. Но тъй като лъжите ми не бяха успешни дори да убедя самия себе си, трябваше да проверя. Докато чаках едно от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих бегъл поглед надясно – в микробуса, г-жа Уебър беше завъртяла цялото си тяло към мен. Очите ѝ се опитваха да проникнат в моите и аз се отдръпнах рязко; чудех се защо не сваля погледа си от мен или защо в очите ѝ нямаше и следа от срам. Не се смята ли вече за невъзпитано да гледаш упорито другите? Или пък аз вече бях изключение от това правило?

Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно нямаше представа, че съм аз вътре, камо ли че я хванах да ме наблюдава. Опитах се да се утеша с факта, че всъщност не ме гледаше мен, а колата. Моята кола. Въздишка. Погледнах наляво и издадох стон. Двама пешеходци бяха застинали на тротоара, пропускайки шанса си да пресекат, така както гледаха. Зад тях г-н Маршал гледаше с отворена уста през витрината на малкия си магазин за сувенири. Поне той не беше залепил носа си на стъклото. Още.

Светофарът светна зелено и, в бързината си да избягам, натиснах силно газта, без да мисля – точно както бих натиснал, за да тръгне моята стара Шевролет. Моторът изрева като ягуар на лов и колата изстреля рязко напред, толкова бързо, че тялото ми падна насилствено назад на черната кожена седалка и стомахът ми се прилепи към гръбначния стълб. „Ах!“ извиках задушено, докато се борех да намеря спирачката. Без да губя самообладание, леко докоснах педала. Колата рязко се разтресе и спря напълно, така или иначе.