Всичко, което стана известно като тритомната "История на сексуалността" (Волята за знание, Употребата на насладите, Грижа за себе си), поставяше един лаконичен и ясен въпрос, насочен към сърцето на субективността в западната цивилизация: «по какъв начин, през вековете, западният човек е бил доведен да признае себе си като субект на желание»? Въпреки това, преждевременната смърт на Мишел Фуко през 1984 г. ще покрие с сивия цвят на праха един цял том, който ще остане заключен в архивите в продължение на три цели десетилетия, оставяйки във въздуха и недовършено генеалогичното питане за желаещия субект.

Този том носи заглавие "Изповедите на плътта" и идва да допълни до момента известната тритомна "История на сексуалността", представлявайки свързващото звено между първия том (1976) и втория и третия (1984), тъй като се фокусира върху прехода от езическия поглед към афродизиаците към християнската позиция спрямо плътта и желанието, изследвайки техниките за самоусъвършенстване, които са се развили в Западния свят «в рамките на връзката с властта на другия и с погледа, който обозначава едновременно една субектизация на индивида и една обективизация на неговата вътрешност».

По този начин, настоящият том допълва първоначалния замисъл за история на сексуалността като опит, «ако под термина опит разбираме връзката, която съществува в рамките на една култура между области на знание, типове нормативност и форми на субективност». По този начин, Фуко съединява философската и историческата гледна точка с поетичността на критиката, поне така, както я искат стиховете на неговия любим поет, Рене Шар, които красят задната корица на френското издание: «Историята на хората е дългата последователност на синоними на същия термин. Да й противоречим е задължение».