Тъмен мъгла обгръщаше блатото. Въздухът беше тежък от дим и мирис на гниеща трева. Земята беше влажна, кална и се залепваше за краката. Влажността и студът пронизваха костите. Мъжете вървяха бавно, някак обезсърчени. Ниски растения и тръстики им блокираха пътя. Началниците мълчаха и се придвижваха, стискайки зъби.

И така, това ли беше Лимната на Янича? Това блатно и тъмно място, където и те, земноводни, щяха да живеят за дни, седмици и месеци... може би дори да умрат там? Изящен и леко стъпил, Апостолис се промъкваше между растенията и тръстиките, стъпвайки на всяка суха педя и мъжете го следваха, мълчаливи и намусени.

Сенки се появиха пред тях, различими в полумрака на зората. Те бяха бойци, от гръцките формирования, затворени в Лимната. Уведомени, те излязоха да посрещнат новодошлите и да ги отведат до най-близката стълба на Блатото. Щастливи, протягаха и стискаха ръце, разменяха приветствия, предлагаха да помогнат на изтощените мъже.

Началниците ги гледаха мълчаливо. Това бяха войниците на Блатото? Тези изтърбушени, жълтеникави човешки сенки? С тях ли щяха да се борят срещу българите? Така ли щяха да станат и те след малко? Апостолис вече беше завел разговор с един от мъжете.