«РОМИОСУНИЯ І»: Тези дървета не се задоволяват с по-малко небе, тези камъни не се задоволяват под чуждите стъпки, тези лица не се задоволяват само на слънце, тези сърца не се задоволяват само с правдата.

Тази природа е твърда като тишината, стиска в прегръдката си горещите си камъни, стиска на светлината сирачните си маслини и лозята си, стиска зъбите. Няма вода. Само светлина. Пътя изчезва в светлината и сенките на оградата са желязо.

Дърветата, реките и гласовете бяха застинали в неугасимата светлина на слънцето. Коренът се спъва в мрамора. Прашните кости. Мулето и скалата. Пъпчат. Няма вода. Всички жадуват. От години. Всички дъвчат хапка небе над горчивината си. Очите им са червени от безсъница, дълбока резка, забита между веждите им, като кипарис между две планини на зазоряване.