Начинът, по който са групирани и засегнати темите в Човешко, твърде човешко, съответства на афористичната форма на търсене на истината. Първият том включва, освен предисловието и Заключението, девет глави или части, в които първоначално се говори за Първите и последните неща, а след това за Историята на нравствените чувствa; следват части, посветени на религиозния живот, на изкуството, на културата, на семейството, на държавата.

Тази артикулация изглежда да съответства на традиционната организация на систематичната философия, започвайки с първите и последните неща, а следователно с разглеждане на основни въпроси, така както те се поставят и решават, в мярка на възможното, в класическата метафизика. Следващите части също изглеждат да се вписват в традиционната схема на философските клонове, ако приемем частта за историята на нравствените чувства за етика, частта за религиозния живот за философия на религията, а останалите за естетика, философия на държавата и накрая антропология (Човекът със себе си).

По-подробно разглеждане на съдържанието обаче ще покаже, че тук имаме работа с нещо напълно различно от затворена система и че Ницше по-скоро иска да обнажи доминиращите ‘истини’ и начини на мислене от техните систематични защити и да изложи пред нас проблематичния, ако не остарял, характер на принципите на метафизиката, етиката, естетиката и т.н.

Следователно е логично, че във втория том Ницше се отрича от почти пародийната последователност на философските клонове и разпръсва, вместо да събира, кратките есета и афоризмите, които съставляват частта с наслов Смесени мнения и афоризми, която вече не е разделена на части, както и вторият, който съдържа кратък диалог между Скитащия и Неговата Сянка.