Одисеята на Казандзакис е химн на величието на човека. На крехкото величие на човека. Няма точка в човешкото щастие, която да не крие някаква тъга.

Цивилизацията увеличава заплахите, които "превръщат" абсолютните чувства в нищо. Според Казандзакис Одисей е поставен в епохата на Омир. Той страда, търпи, действа в епохата на Казандзакис.

Тази епоха, знаехме, е епохата на критиката, която се издига до догма, на анализа, считан за изкуство, на студената логика, която желаем като предварително условие.

„Казандзакис дойде. Сега знаем, че нашата епоха може да бъде и епохата на лиризма. И какъв лиризъм!“