На 26 април 1986 година серия от експлозии унищожи реактора на четвъртия енергийния блок в ядрената станция Чернобил. Тази беда бе охарактеризирана като най-голямата технологична катастрофа на 20-ти век. Беларуският писател Светлана Алексиевич (носител на Нобелова награда за литература 2015), десет години след "инцидента", се разходи в забранената зона, говори с десетки хора, проучи архиви от вестници, регистри и болници, търсеше в бившата съветска територия нишките на загубите. Сто от тези свидетелства съставляват настоящата книга: говорят мъже, жени, деца, селяни, войници, ученици, пожарникари, учени, умиращи и роднини на умиращи, майки, родили деформирани деца, ученици, които вече не се срещат в училище, фермери, изкоренени от забранената зона, родители, погребали децата си, жени, които видяха мъжете си да се топят живи преди да умрат, старци, които си спомнят стари пророчества, момичета, които крият произхода си, защото ако го разкрият, няма да намерят партньор в живота си. "Когато ги записвах, имах чувството, че записвам бъдещето," пише Алексиевич в единственото си свидетелство в многогласната книга.

Това е великото, колкото и трагично шедьовър на Алексиевич, една от най-значимите книги на 20-ти век, която, след Анна Франк и Примо Леви, преопредели понятието за литература на свидетелството. Един горчиво сладък текст на неописуеми мъки, който страница след страница става евангелие на безнадеждна и пламенна любов.