Когато нашият толкова близък испански поет Федерико Гарсия Лорка представи в философския факултет в Мадрид чилийския си съратник Пабло Неруда, той говори за "един автентичен поет, от онези, които са култивирали сетивата си в един свят, който не е нашият и който малцина разбират. Един поет, по-близо до смъртта, отколкото до философията; по-близо до болката, отколкото до знанието; по-близо до кръвта, отколкото до мастилото. Той остава пред света, изпълнен с искрена изненада, и му липсват тези две елемента, с които са живели толкова много и толкова много лъжепоети: омразата и иронията. Когато отиде да стане наказател и вдига меча, изведнъж се оказва с наранено гълъбче между пръстите си."

До 1935 г., когато се предполага, че са били казани тези думи, бяха написани само три от деветнадесетте стихотворения, включени в настоящата колекция. Толкова години по-късно, не бихме могли да намерим по-съществен коментар и за останалите шестнадесет, както и за общото дело на Неруда. Да добавим ли делирната корен на любовта, която вирее в вселената около нас и в нас с помощта на тишината? Но, ако стихотворенията бяха гласове, тези тук щяха да имат тона на страст, нежност и искреност, която разголва.