В ИЗТОЧНИЯ КВАРТАЛ НА ЛОНДОН, СЛЕД ЗДРАЧА, АВГУСТ 1888 ГОДИНА. ОСКЪДНАТА СВЕТЛИНА ЕДВА ПРОНИКВА от онези газови фенери, които не са счупени, и от огньовете за казаните, които горят по паважа, пред кръчмите, където възрастни продавачи предлагат варени морски охлюви. Непознатата, облечена изцяло в черно – от шапката до ботушите – се плъзга от сянка в сянка незабелязано, сякаш самата тя е само сянка. На мястото, откъдето идва, е немислимо която и да е жена или момиче да излиза навън през нощта без придружител – съпруг, баща или брат. Въпреки това тя е решена да направи всичко необходимо, за да намери човека, когото е загубила. С широко отворени очи зад черното було, което скрива лицето ѝ, тя оглежда наоколо, търси, наблюдава, докато върви напред. Вижда счупени стъкла по напуканите плочи на тротоара. Вижда плъхове, които се разхождат без страх, влачейки отвратителните си, голи опашки. Вижда бедно облечени хлапета, които тичат боси до плъховете и счупените стъкла.

Вижда двойки – мъже с червени фланелени елеци и жени с евтини сламени шапки – които вървят залитайки, хванати за ръце. Вижда някой, проснат покрай стена, пиян или заспал сред плъховете, може би дори мъртъв. Тя не само гледа, но и се вслушва. Някъде се чува въртене на манивела и въртележка разнася дрънчащата си мелодия в изпълнения с дим нощен въздух. Музиката достига до ушите на облечената в черно фигура накъсано, сякаш замаяна от алкохол. На входа на някоя кръчма чува малко момиче да вика: „Татко? Татко?“ Чува писъци, смях, викове на пияни, амбулантни търговци, които рекламират стоката си: „Стриди! Потапяш ги в оцет и ги гълташ цели, четири едри само за един пенс!“