НА ВЪРХА НА ХЪЛМА над пристанището се издига огромната квадратна сграда, която някога е била казармата на турската армия, но вече е седалището на Ада на Земята. Вонята на подутите трупове – на крави, коне, хора – които плават в морето не може да се сравни с вонята вътре в този огромен каменен куб. До каменните му подове лежат ранени, болни или умиращи мъже, главно млади британски войници, много от които дори нямат сламено постелка, на която да седнат, или одеяло, с което да се покрият. В Ада цари относителна тишина – толкова отчаяни, безпомощни и слаби са пациентите, които страдат почти безшумно, умирайки по хиляди от инфекции, гангрена и холера.

Един от тези, които лежат безсъзнателни и вероятно няма да преживеят настъпващата нощ, е млад мъж на едва двадесет години. До него коленичи уплашено момиче, още по-младо от него, негова съпруга от по-малко от година, която е дошла в това ужасно място заедно с него. Повечето от жените на войниците са дошли с тях, следвайки батальоните с бебетата си на ръце, защото няма начин войниците да изпращат заплатата си у дома, а ако се разделят с мъжете си, жените ще умрат от глад.

Много от тях гладуват, така или иначе. Докато наблюдава мъжа си как умира, момичето е обгърнато от мълчаливата, трепереща и преди всичко тиха мъка, която характеризира Скутари, тъй като е видяла твърде много смърт. Тя осъзнава, че и сама може да умре и не се осмелява да се надява, че новият живот, който носи в слабото си тяло, може би ще оцелее.