Тъй като все още не бях открил човека, когото търсех, продължих, кимайки на жените, които познавах, минавайки през чаената зала с изисканите мебели в японски стил, след това през залата за карти, докато не стигнах до приятно кътче с флорална декорация, където я видях да стои до прозореца: висока, възрастна дама, която ми беше предизвикала голям интерес още от първия път, когато я бях видял. Тя не би останала незабелязана никъде заради облеклото си: нежна, жълта като слънчоглед елегантна рокля, която я покриваше от раменете до обувките ѝ, докато дългата ѝ сива коса падаше свободно по гърба ѝ. Не знаех името ѝ, но много исках да я опозная, защото бях чул как разговаря с изключително образованите си приятелки за майка ми. Тя познаваше мама. Затова исках да я опозная, макар че още не желаех да ѝ разкрия коя съм – защото, ако ѝ кажа фамилията си, тогава ще трябва да ѝ споделя, че мама е починала, а какво лошо има да оставя хората да вярват, че лейди Юндория Вернет Холмс е жива и свободна и се наслаждава на живота си някъде на макс?

Това беше първият път, когато случайно срещнах високата жена с удобната, ефирна рокля сама, което ми улесни да ѝ подойда, макар че се чувствах срамежлива като дете. „Извинете за безпокойството“, осмелих се да кажа. Тя се обърна, доста гъвкаво за някого толкова възрастен, за да ме огледа с впечатляващите си големи очи, сивозелени на цвят – но не, осъзнах с изненада, смесена с удоволствие, очите ѝ изглеждаха големи и като бижута от нефрит, защото беше използвала испански хартии или нещо подобно върху тях. Колко смело! Но забранената козметика за лице не беше отишла напразно при нея, защото дори с пергаментоподобната си кожа, която се свиваше над костите на лицето ѝ, тя беше впечатляващо красива.